Красимир Бояджиев е вторият герой в поредицата ни "Лица от медиите". Работи в бранша от 1995 година. Започва във вестник „Хасковски вести“, след това пише във вестник „Шипка“,  глас е и в радио „Хасково“. Има и телевизионен опит - като репортер на ТВ 7 дни.

Освен като репортер, той е известен и като рок музикант. Най-известната хасковска банда, в която е бас китарист, е „Транс“ (можете да чуете тук).

Красимир Бояджиев, репортер в радио „Дарик“ - Хасково

- Работиш в медиите повече от 17 години. Как започна?

 - Учих българска филология в Бургас. Получавах само шестици, но се наложи да прекъсна. Не ми стигнаха парите. Винаги всичко сам съм си поемал. Никой не ми е давал. Дори баща ми, които взимаше много пари. Беше подполковник в КАТ, партиен секретар. Каза ми: “Момче, сам ще се оправяш. От мен пари не чакай.“

- Не е възможно.

- Още като ученик ходих да товаря камиони в складовете на ОКС, за да си вадя пари. Налагало ми се е да се оправям сам, не че ми е харесвало. Баща ми не ми е давал. Но купи апартамент на мен и брат ми.

- Как попадна във в. „Хасковски вести“?

- Случайно. Обичам да пиша още от ученик. Първата ми книга е „Кървавия Саймън“. Написах я, когато излезнах от казармата. Бях я започнал преди това. Но не съм я издал. Няма и да го направя.

- Слаба ли е?

- Да, дървена е. Не струва. Следващите две - „Синята Джил“ и „Наследниците на Томсуърт“, са много по-добри. Една глава от „Кървавия Саймън“ дори бе публикувана във вестник „Хасковски вести“. Тогава по-възрастните пишещи от Хасково се възмутиха как може да излиза във вестник такова писание. Голям смях. За това и бягам от всички местни драскачи, не искам представяне на книгите ми в КДК. Не търся спонсори, сам си издавам романите. Дори умишлено сложих висока цена, да не могат да я купуват. Не бих участвал и в конкурси.

- Защо издаваш тогава?

- Заради тръпката. За мен е неземно удоволствие онова, което е било в главата ми, да го сложа на рафта. Явно е трябвало да се занимавам с книгоиздаване, не с журналистика. Много ми е готино, когато ми замирише на печатница, на книга. Голяма тръпка ми е да дойде страньора, да правим книгата, да обсъдим корицата с художника. Симеон Тодев е изключително талантлив художник, с невероятен усет. Нарочно ме вбесяваше за корицата на „Синята Джил“. Обажда ми се по телефона и ми казва:“ Ще ти изпратя един вариант. Знам, че няма да я одобриш. По-важното в случая е, че на мен ми харесва.“ После пак ми се обажда:“Краси, цял ден правя секс с твоята Джил. Цял ден я обръщам надолу нагоре.“ Отивам при него и му викам:“Сложи още два кичура коса, много е плешива.“ Още в самото начало я разсъблече, много държеше да й се вижда сутиена. Не знам защо.

Беше голям кеф, много се забавлявахме двамата. И на втората корица ми казвам:“Слагай два кораба, не искам да се занимавам.“Той обаче гледа в бъдещето, авангардист. Казва:“Това е толкова тъпо и прозаично.“ Отговарям, че искам „тъпо и прозаично“.Монката е голям пич, много съм му благодарен.

- Да поговорим за работата ти в „Хасковски вести“. Помниш ли първата дописка?

- Стана малък гаф. Новобранец съм и ходя да пиша дописка в училище. Получи се доста прилична дописка. Но стана гаф и една статия излезе два пъти във вестника, за сметка на моята, която не се появи. Не мога да кажа, че този вестник е най-добрата школа, но аз съм запазил много приятни спомени. Общински вестник, какво особено би могъл да напишеш в него?!

- Колко време работи там?

- Докато го закрият. Имам навик да закривам медиите, през които мина - в. „Хасковски вести“, радио „Хасково“, в. „Шипка“, в. “Екип“ . Вече ги няма. Дано не се случи това и с радио „Дарик“. Бях кореспондент на „Топ телевизия“- вече и нея я няма.

- Да поговорим за радио „Хасково“?

- Радио „Хасково“ е моята голяма любов. Кофти беше, че с всеки кмет си отиваше и шефа на медията. Беше изключително добро регионално радио. С плътна програма от 6.00 сутринта до 24.00 часа. Имаше много етнтусиазъм, много бачкане. От ефира вреше и кипеше, имаше много динамика и рокенрол. Сега за медиите е много трудно, всичко се превърна в цифри. Имаше време, когато исках да се махна от Хасково.

Една година живях в София, но не ми понесе. Работих в една откъсана телевизия ТВ 7 дни. Отделно бях охрана в казино. Но животът там ме побъркваше. Нямаше един комшия, с когото да изпия една ракия. Веднъж дойде един и пита: “Кой свири на китара? Много яко“. Викам му :“Аз. Влез да пиеш една ракия“. Напи се здраво. Свалял и жена ми. Добре, че не го видях.

Пак се върнах в радио „Хасково“. Но то вече бе натрупало много задължения, бяха останали двама трима колеги. И го закриха. Викаха ми тогава: “Мръсен ликвидатор.“

- Гафове?

- Дребните гафове са много. Спомням си в радио „Хасково“ трябваше да поздравя с песен банкерка на професионалния й празник. Между мен и тонрежисьора зад стъклото има връзка, когато той натисне един бутон. Тъкмо искам да му кажа: “Поздравът не върху песента.“ Но изкрещявам с все сила: “Не върху нея“. Гледам лампата свети - изцепил съм го в ефир. Кой какво си е помислил - не знам.

- Веднъж щях да получа инфаркт. В студито съм и ще започвам да чета един текст.

- Журналистът Любо Костадинов нахлува, за да ми даде нещо спешно. Видя, че съм в ефир и застина до ключовете за лампите. Както си чета, той се облегнал на стената, подпрял ключовете и изгаси лампите. Остана да мъждука само една. Не знаех в кое измерение съм. За секунди бях облян в пот. Но продължих да чета. Бях си наврял листа в лицето. Тонрежисьорите се заливаха от смях. А Любо го е страх да натисне лампите, не знае дали и последната няма да угасне.

Радио „Хасково“ бе единствено място, където отивах на работа с желание. На другите отивам, за да си свърша работата. За щатното си място в радио „Хасково“ се борех девет месеца. Отидох там старо куче, със стотици публикации, бях минал през два вестника. На никой не му пука, може да си бил и в CNN. Започнах с анкети. Три месеца на хонорар, три месеца на граждански договор, три месеца на половин щат и граждански договор.

- Кои са най-интересните ти събеседници?

- Скоро ми гостуваха лютиерът Веселин Белевски и бас китаристът Щерю Щерев. Весо тъкмо се бе върнал от фестивал в Румъния, където бе подарил китара на Джони Уинтър - един от най-великите китаристи на всички времена. Весо донесе в студиото китара с два грифа, всеки с по 12 струни, чудесия. Започна така: “Има три вида майстори - истински, самозвани и такива, дето лъскали бастуна“. Викам си: “Айде, глобиха ни. Карай да върви.“

Преди това бях поканил една астроложка и един поп. Винаги предупреждавам гостите си с кого още ще участват. На астроложката казах, ама на попа пропуснах. Той дойде в студиото и като разбра, каза: “С тази в едно студио не влизам. Съжалявам, че съм я кръстил.“ Отказа и минаха един след друг.

- Кога имаше повече почитателки като радио водещ или рок музикант?

Отваряш голяма тема. Рокмузиката е другата ми голяма любов. За съжаление, там нещата не се случиха. Свирих на бас китара в група „Транс“. Бях седемгодишен, когато дядо ми подари китара. Много исках да свиря на пиано. Но баща ми, както стана дума, не ми купи. Записаха ме на уроци по китара при Иван Сотиров в читалище „Заря“. Ходих пет години, нищо не научих. Ходех с нежелание, как да стане. Но когото започнах да свиря сам, не можеше да ми я измъкнеш китарата от ръцете. Направихме група „Транс“. Всички в бандата бяха страшно добри музиканти, аз бях най-слабия в групата на фона на тези таланти. Групата беше много перспективна, но ние много се карахме. Записахме три авторски парчета в Българско национално радио. Но във времето на чалгата се налагаше да свирим народни песни по кръчми, за да изкарваме пари. Хора, които са ни идвали на концертите са се хващали на бас, дали сме ние в кръчмата. На концерти с вериги и резвети коси, свирим рок, в кръчмата - косите на плитка, панталонче, свирим „Лиляно, моме“. Бяха златни години. Може би най-хубавите.

Интервю на Христина Котларска