Борис Христов с "Орфеевия венец". Пловдив, 2011 г.

Много пъти съм бил упрекван през последните години за критичните си (и твърде крайни според някои) думи за „Южна пролет”. Неведнъж съм писал за безсрамната подмяна на ценностите, пробутването на недоносчета за стойностна литература, което в крайна сметка води до отвращаването на хората от българските автори. Но България сякаш винаги е воювала със своите таланти.

Тазгодишното издание на „Южна пролет” не направи изключение, нито пък миналото, нито по-миналото. Помпозни слова от сцената на театъра, придворно суетене кой ще получи награда и кой не, паунско перчене на някакви посредствени журита, роене на слухове.

Поканени автори, премиери, четения.

Имаше от всичко по малко.

С изключение на голяма поезия.

За да не бъда голословен – за тези, които се информират за българската поезия от литературните празници в Хасково - няколко думи за изумителния български поет Борис Христов. Той, между другото, също е лауреат на „Южна пролет”, но не е присъствал в Хасково, поне през последните десетина години. Не е бил канен, или е отказвал, не знам.

Това е Поетът на България през последния половин век, по скромното ми и пристрастно мнение, разбира се.

И понеже по отколешна традиция българската държава води война със своите талантливи писатели и поети, Поетът също отказа държавата.

Ето как.

През 2010 година правителството реши да удостои Борис Христов с най-високото държавно отличие – орден „Св. св. Кирил и Методий”. Ето отговорът на Поета в открито писмо:

"Уважаеми дами и господа министри,

От медиите научавам, че на заседание от 26 май Министерският съвет е приел решение да бъда награден с орден "Св. Св. Кирил и Методий" - І степен - за заслуги в областта на културата.

Като оценявам вашето признание, уведомявам ви, че отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България - да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната.

С благодарност за разбирането: Борис Христов"

Поетът обаче прави изключение от своя принцип, когато се отнася до чисто литературни прояви и награди, миналата година например прие „Орфеевия венец” в Пловдив.

Стига някой да се сети да го покани, разбира се.

Но вероятно въображението, (или познанията), на организаторите от община Хасково се простират до няколко конюнктурни имена, широко лансирани в публичното пространство. Което обикновено (пак по старата българска традиция) е обратно пропорционално на таланта им.

Ето три (субективно) избрани стихотворения от Борис Христов:

Сватбата на мама

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -

потъна баща ми в тревите зелени.

Вече двайсет години аз го очаквам

и от двайсет години мама се жени.

Самотни и тъжни дохождат мъжете -

причесани меко, с походки красиви.

Говорят, сами си предлагат ръцете.

А тя и не иска да знае. Щастлива

излиза навън и се рови из двора,

ходи донякъде - с мляко се връща,

сяда на прага, с тишината говори...

Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха

и ще приседнеме в стаята трима.

Тихо ще вият кларнетите, тихо

ще бъде в душите ни - ще мълчиме.

Трохите той ще реди, тя ще го гледа.

Най-после ще заговорят за здравето.

Ще оживее нашата къщица бедна,

ще си тръгна тогава - ще ги оставя.

Ще поплаче на прага моята майка

и ще си легне бавно в нощта

до кроткото рамо на непознатия

и до сърцето на мъртвия ми баща.

Страх

Издъхва земята - остава без сили.

Като бик повален сред вселената.

Колач е човека - с брадва и шило,

дошъл на последното земно веселие.

Мирис на гнили треви и умряло

стига до тъмните ноздри на бога.

Слънцето ближе димящото тяло,

но един е езика, а раните много.

Да не бяха пастирите някакви луди,

а поети да водят човешкото паство,

нямаше да вали от небето барут и

да съска фитила към земното царство.

А каква е съдбата днес на словесния

мъченик и родител на стихове -

да се кланя на хора по-малки от лешника

и да трепери от тяхното кихане.

Да живее раздиран от хиляди думи,

но да мълчи в тишината съсирена,

като свирка в ръката на лудия

и като Йона в корема на рибата.

Да седи в полумрака на своята стая

и да разплита небесната кошница,

или пък умрял - да отива към рая,

следван от дивото стадо доносници...

А когато затвори след него капака

тълпата свирепа, ноздри надула -

да гърмят небесата над гроба му, сякаш

боговете събарят вавилонската кула.

Стената

Пак ще живея - една ръка ако имам,

и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.

Пак ще се топля с листото през зимата

и от листа ще си правя сандалите...

Бяхме тръгнали да разбием стената

и на площада да изгорим като слама,

но в една дупка изгубих моя приятел,

а след него и другите - двама по двама.

Без да мисля тогава, че дойдох да живея,

аз затворих очи, за да нямам свидетели -

и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,

докато не покапа кръв от ръцете ми.

И припаднал накрая в дивия бурен,

плаках тайно от гняв и обида -

извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,

каквото напишеш - няма кой да го види.

Последната моя надежда тогава издишах

и сам си отрязах крилата наболи -

какво е човекът, щом малката мишка

може спокойно да мине отдолу!..

Но свършва живота, ще прекипи като сода -

всичко друго е вятър и стихове.

И ако трябва сега да извикам свободно,

извикал бих само: "Аз викам."

Ако имах и малко сили в ръката

и трябваше да напиша някоя дума,

написал бих смело върху стената:

"Това е стена!" И нищо друго.

Винаги съм смятал, че Голямата поезия се отличава по това – тя въздейства не само на изкушените от словото, тези, които обичат поезия, но и на тези, които не я обичат. Голямата поезия винаги оставя „драскотина в паметта”. Освен ако не става дума за читатели, напълно лишени от духовни сетива.

Когато в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век в поетичния небосклон на България се появи феноменът „Борис Христов” тогавашните (те са и сегашни) номенклатурни поети изпаднаха в паника. Защото цялото ни поколение бе като омагьосано от словото на гения. (Между другото пиша този текст и със слабата надежда днешното младо поколение да не пропусне поетичния феномен „Борис Христов”, защото сякаш името му неусетно потъва в мъглата на времето).

В заключение – такава Поезия няма да чуете от сцената на „Южна пролет”. Такова слово няма да звучи на редовните „премиери”, организирани от клуба на културните дейци в Хасково, където можете да чуете стихоплетстващи, или просто плетящи, недоразумения.

Защото в държавата ни сякаш има зловещ заговор срещу българските талантливи творци, докато бездарното е издигнато в култ. Дали това е част от някакъв конспиративен план или е просто инстинктивна омраза към таланта, не знам.

Във всеки случай войната срещу талантливите ни творци продължава.

С небивал успех.

Тодор Кръшков